Забавни минути
Незабравими зимни и коледни детски песнички
detskipesnichki.bandcamp.com/album/unforgettable-winter-and-christmas-songs-for-children
Приятелството е като дъга:
Червено, като ябълка, сладка до вътрешността.
Оранжев, като горящ пламък, който никога не
гасне.
Жълт, като слънцето, което огрява деня ни.
Зелен, като растение, което никога не спира да расте.
Син, като водата, която е толкова чиста.
Пурпур, като цвете, което е готово да цъфне.
Индиго, като мечтите, които изпълват сърцето.
Дано всеки е открил и открива приятелства, равни с тази красота!
Слънцето е едно малко, палаво дете. То много обича да рисува по небето и да оцветява белите платна на облаците. Любимите му цветове са червено и розово, но понякога използва и пастелно лилаво. Скалите оцветява в оранжево, а премине ли с четката си над някое дърво листенцата му заблестяват в зелено. Там, където пък вече има цветове, слънцето ги кара да светят още по-ярко.
Когато слънцето се умори, то си ляга да спи. Щом затвори очи, светлината угасва и настъпва нощта. Но понеже е още дете и се страхува от тъмното, грижовната му майка оставя луната да свети нощем.
Слънцето винаги се буди с усмивка. Докато то полека отваря очи и протяга слънчеви ръчички, тя много бавно изгрява на лицето му. Розова е. Затова и сутрин целият свят е обагрен в розово.
Слънцето много обича да играе на криеница с облаците. Те обаче имат за свой съюзник в играта вятъра и с негова помощ могат да догонят слънцето без значение в коя част на небето се е скрило. Понякога все пак се случва някой облак да не може да намери слънцето. Тогава му става тъжно и започва да плаче. А слънцето не обича облаците да са тъжни и затова скоро се появява отново. И за да успокои облака, му дава най-пъстрата си усмивка и на небето изгрява дъга.
ТЯ Е СИМВОЛ НА НАДЕЖДАТА ЗА УТРЕШНИЯ ДЕН!
Понякога слънцето е болно. В такива дни не му се излиза навън. Облаците го завиват със своето дебело бяло одеяло, за да му е топло и да оздравее по-бързо. Слънцето боледува най-често през зимата. Тогава ги няма зелените листа на дърветата и пъстрите цветя и затова то е тъжно и не свети така ярко. Пази топлината и светлината за себе си, за да може до пролетта да е здраво и с нови сили. Когато тя дойде, то се измъква изпод юргана малко колебливо – подава навън някое краче или ръчичка или пък наднича с чипото си носле и ако реши, че му е много студено се скрива пак обратно. Когато разцъфне първият минзухар, то вижда в него още едно мъничко слънчице и разбира, че вече е дошло време да грейне с пълна сила.
Слънцето обича да си играе с другите деца. Иска му се да греят като него и затова изсветлява косите им. То тича с тях по улиците през летните им ваканции. Никак не му се прибира вкъщи, иска да е с тях още малко и затова през лятото дните са по-дълги.
Слънцето си има и най-добър приятел – слънчогледа. Двете деца толкова много си приличат и по цял ден са неразделни. Гледат се винаги в очите, говорят си, смеят се и се радват на всеки светъл миг, в който са заедно.
Слънцето много обича да се оглежда в огледала и във всякакви малки стъкълца. Тогава то се разпилява на хиляди слънчеви зайчета – негови братчета и сестричета – и започва да си играе с тях на гоненица по стените на стаята.
Слънцето обича да се оглежда и в дъждовните локви по улиците. Понякога то се крие в тях дълго време, после внезапно проблясва и един тъжен човек, забил поглед в земята, се усмихва за миг.
Но най-много от всичко, слънцето обича да се оглежда в очите на хората. То е още дете и не разбира защо хората носят черни слънчеви очила, за да се пазят от него. Иска да вижда очите им и да ги кара да блестят в кафяво, зелено и синьо. А понякога един по-игрив слънчев лъч успява да проникне през очите на човек и да докосне душата му и тогава той се усмихва.
От Интернет
Цветовете на приятелството
Някога цветовете на земята започнали да спорят. Всеки твърдял за себе си, че е най-добрият, най-важният, най-полезният, най-любимият.
Зеленият казал:
„Ясно е, че аз съм най-важният. Аз съм знакът на живота и на надеждата. Бях избран за тревата и листата. Без мен всички животни ще умрат. Погледни природата и ще видиш, че аз съм по-голямата част от нея.”
Синият го прекъснал:
„Ти мислиш само за земята, но погледни небето и морето. Водата е основата на живота. Небето дава пространство, мир и спокойствие. Без мен всички вие ще бъдете нищо.”
Жълтият се усмихнал:
„Вие сте толкова сериозни. Аз нося смях, веселие и топлина на света. Слънцето е жълто, луната е жълта, звездите са жълти. И всеки път, когато погледнеш слънчогледите, целият свят се усмихва. Без мен няма да е весело.”
Оранжевият започнал да се надува:
„Аз съм цветът на здравето и силата. Аз се срещам по-рядко в природата и затова съм по-скъп. Аз нося най-важните витамини. Спомнете си за морковите, тиквите, портокалите, мангото и папаята. А когато изпълня небето на изгрев или залез слънце, моята красота е толкова удивителна, че никой не се сеща за когото и да е от вас.”
Червеният не издържал и изкрещял:
„Аз съм владетелят на всички вас. Аз съм кръв – животът е кръв. Аз съм цветът на опасността и смелостта и съм готов да се бия, за да защитя каузата си. Аз съм цветът на страстта и любовта, червената роза, коледната звезда, макът.”
Лилавият се изправил в целия си ръст:
„Аз съм цветът на царствеността, властта и мъдростта – крале, вождове и епископи винаги са избирали мен. Хората не ми се противопоставят. Хората ми се подчиняват.”
Най-накрая пурпурният проговорил много по-тихо от другите, но с достатъчна твърдост:
„Аз съм цветът на тишината. Вие едва ме забелязвате, но без мен всички вие губите значението си. Аз представлявам мисълта и отражението, полумрака и дълбоките води. Вие имате нужда от мен за баланс и контраст, за молитва и вътрешен мир.”
И така цветовете продължили да се хвалят и спорят. Всеки убеждавал другите за своето превъзходство. Спорът им ставал все по-силен и по-силен.
Изведнъж искряща светкавица озарила небето, а след нея поразителна гръмотевица се стоварила и изтрещяла. Дъжд започнал да се изсипва безмилостно. Цветовете се свили от страх, сгушили се близо един до друг за успокоение.
Тогава дъждът проговорил:
„Ах, вие глупави цветове! Защо се карате помежду си, защо се опитвате да изпъкнете над другите? Не знаете ли, че всеки от вас бе създаден с определена цел – единствен и различен?! Подайте си ръце и елате при мен!”
„От сега нататък, когато вали, всеки от вас редом със своите братя, ще се извие в небето в огромен поклон от цветове, за да напомня, че всички вие живеете в мир!”
Дъгата е символ на Надеждата за утрешния ден!